Най-красивата жена

Срещнах най-красивата жена на света. Косата й беше черна и къдрава. Толкова много коса! Като на лъвица. Погледът й беше толкова уверен, сякаш знаеше, че е най-красивата и това никой не можеше да й отнеме. Устните й проблясваха от зоркото слънце. Какво носеше? Не носеше нищо! Единствено кръшната си снага право към мене. А как стъпваше?! Стъпваше толкова меко, сякаш гравитацията й действаше наполовина. Когато стигна до мене, аз я хванах през кръста й я целунах страстно. Господи, ако това не е щастие, тогова кое е? Организмът ми се изпълни с енергия, каквато не подозирах, че имам. По гърбът ми сякаш искаха да поникнат криле. Всичко останало бях забравил, единственото за което можех да мисля беше тя. Когато се отделихме един от друг, тя сложи лявата си ръка върху моето дясно рамо, погледна ме право в очите и каза:
- Станиславе.
- Да – казах аз, докато потъвах в нейните кафяви очи. Сякаш можех да се взирам в тях вечно. Тогава тя отново ме погледна и каза този път по-силно:
- Станиславе.
- Да – отвърхнах аз, вече малко озадачен. На третия път тя изкрещя:
- Станиславееееееееее!!!
Когато отворих очи, баща ми ме буташе по рамото. Като видя че съм се събудил каза:
- Станиславе, ае ставай да ядеш, един часа стана!